Форум за туризъм и пътешествия

Форум на портал "Нашето отечество България"
Дата и час: 24 Авг 2019 06:49

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: Къмпинг в Турция
МнениеПубликувано на: 01 Май 2011 08:13 
Offline
Администратор
Аватар

Регистриран на: 13 Сеп 2008 14:10
Мнения: 227
Местоположение: България, София
Предвиждах този пътепис да стане реалност доста по-рано. Най-малкото, защото детайлите в спомените избледняват, защото исках да благодаря на всички, които ни предложиха безвъзмездното си приятелството, докато бяхме там. Вероятно на някои от вас може да се стори странно словосъчетанието “безвъзмездно приятелство” - на едни, защото не допускат приятелството да е възмездно, а на другите, защото не допускат нещо да е безвъзмездно.
Знам, че е захаросан шаблон да започна с благодарностите, но всички тези хора ни караха да се чувстваме сред приятели, а това направи почти триседмичното ни прекарване в Турция незабравимо. Огромно благодаря на (приблизително хронологично) д-р Сермет, Камил Таран – кмет на Къшлъчък, Беркант – медик в спешната помощ на Къйъкьой, Ахмед, Билял и съпругата му, Юсуф, съпругата му Мелиха и дъщеря им Мелтем, кръчмаря в кръчмата на къмпинга и на всички други, чиито имена не узнах, но които се съобразяваха с нашето присъствие там, а това е огромна подкрепа, когато си чужденец.
Няколко месеца мислех откъде да започна и как да напиша този пътепис. Не, че сега знам, но след като децата ме събудиха около 4.30 сутринта, след което те заспаха, а аз не, седнах да пиша, пък – каквото стане.
Ходя на къмпинг от 6 годишен. Къмпингджийството е едно от нещата, за които съм изключително благодарен и признателен на моите родители. През лятото на 2010г. големия ни син беше на 4г. и 4м, а.малкият - на 1г. и 9м. – достатъчно големи, за да тръгнем отново със съпругата ми на палатка. Понеже и Кара Дере – последният оазис на палаткуващите стана непоносимо стълпотворение от всевъзможна пасмина, решихме къмпингът да е на турското Черноморие. През зимата набавихме нужното оборудване (голяма палатка, сгъваема маса и столчета и други дребни нещица) и решихме в края на юни да отидем за почивните дни на проучване в Турция, за да не се лутаме после, а и да видим какво допълнително оборудване евентуално би ни било необходимо. От наши познати бяхме събрали информация за места за къмпиране около Инеада и за хотелче там, в което да преспим. Уговорихме се с наши приятели от Бургас да отидем заедно на това проучване и един юнски петък се натоварихме в Скитника (ленд ровъра) и тръгнахме към Бургас. С Деси, Димо и синовете им се виждаме от лято на лято, та в петък вечерта се опитахме да наваксаме отминалата една година. Разбира се – не можахме, но за радост главоболието в събота сутринта беше съвсем търпимо, за разлика от пътя към Малко Търново, който нямаше и един гладък метър асфалт нацяло. Както и да е – не може хем път, хем гладък – както казват шопите „две убавини на едно место нема”. След граничния пункт Малко Търново започва магистралата (в строеж) към Къркларели (Лозенград). Като изключим факта, че ненавиждам магистралите като съоръжения, с ръка на сърцето мога да кажа, че на толкова идеално гладък асфалт не съм карал. На моменти се губи усещането за движение по път и само завоите леко сепват - допустимият радиус на завоите по магистрала в Турция е по-малък отколкото в Европа.
Много често по пътя има военни поделения – все пак това е било буферна зона между някогашния Варшавски договор и НАТО.
След Къркларели спряхме за кратка почивка и обяд в Демиркьой.

Изображение

И станахме обект на неприкрито всеобщо любопитство. Дойдоха хора, други ни гледаха от кафенетата. Всъщност, в Турция кафе не се пие. Или поне в селцата и малките градчета в тракийската част. Пие се чай в такива чашки:

Изображение

Чайникът, в който се приготвя е съставен от два чайника – в по-големия (долния) се подгрява само водата. За капак служи дъното на по-малкия, в който се прави концентрирания извлек от листата без водата в него да завира. В зависимост от вашето желание, чаят може да е по-силен или по-слаб. Това, което не можах да постигна в България – да пия с удоволствие чай през лятото, там се получи напълно естествено. Стъклената чашка дава две големи предимства – преценявате силата, съобразно наситеността на цвета и с ръка може да прецените температурата. Противно на очакванията ми, нито си опарих езика, нито ми запари на пръстите – нещо, което иначе ми се случва неприятно често. Чаят е черен и прекрасен. Две чашки силен извлек изпити на рахат лично мен ме подмладиха с около 10 години. Нищо общо с кафето, което ме удря основно в нервите. Както и да е – пиех чай с огромно удоволствие, което иначе правя с неохота, само когато съм болен.
Докато се чудех как да обясня, че не говоря бъкел турски, дойде един набор, който говореше английски, та с негова помощ обясних какви сме, откъде сме, накъде сме тръгнали и всичко останало, което будеше интерес. Разбрахме къде има стари къщи и в общи линии на всеки наш въпрос беше отговорено.
Инеада.

Изображение

Изображение

Предварително знаехме къде евентуално ще отседнем (нямахме резервации) и имахме телефона на д-р Сермет, който е GP на Инеада, Лиманкьой и още две населени места, чиито имена не помня. Д-р Сермет е роден в България, т. е. знаеше български. Намерихме пансиона (хотел), настанихме се, срещнахме се с д-р Сермет (той ни помогна и за настаняването) и се уговорихме да вечеряме в рибен ресторант в Лиманкьой. Дотогава – проучване на възможни места за къмпиране.
Това са междуселските пътища в тази част на Турция

Изображение

Несравнимо по-гладки са от повечето софийски. С лек автомобил без притеснения може да се поддържа скорост от около 60км/ч. При дъжд не се образува кал. Следвахме инструкциите на наши познати, които бяха къмпирали около Инеада, но пътят от тяхното описание беше залят от реката, която пресичаше. Както разбрахме впоследствие, това се случвало изключително рядко, а и самият път не бил важен, защото до разсадника от другата страна на реката се стигало и по друг, който всъщност бил главния. Брод през реката не намерихме и понеже не ми се мяташе сватбарски с лендровъра в реката, пообиколихме още малко, разбрахме, че в близост до града няма излаз на пуст плаж и околностите на Инеада, като място за къмпиране, отпаднаха.
Съвсем доскоро турската част на Тракия се е възприемала като рискова при евентуален конфликт между НАТО и Варшавския договор и битът не е повлиян от комерсиални интереси. Удоволствие беше да се наблюдава този естествен живот – шумът не се натрапваше, коли, бусове, камиончета и пешеходци се движеха в произволни посоки без въобще да си пречат. В основата на всичко беше уважението към другия. Колкото уважение даваш, толкова и получаваш. Възхитителна, древна ценностна система, ненакърняваща ничие достойнство. Нищо общо с измислените евроценности, които изливат върху ни под формата на забрани, наказания и смехотворни обяснения.
Законът в Турция забранява да се пуши под покрив и тази забрана се спазва безусловно и навсякъде. Кафенетата бяха празни, но пред тях, на тесния тротоар имаше масички и всички посетители се настаняваха там – пушеха, пиеха чай и се удоволстваха от всеки миг. Цигарите в Турция са на сходна цена, като в България, но са несравнимо по-хубави. Впоследствие разбрах, че от само турски тютюни се правят Lark и Maltepe, като последните са чисто турска марка. И двете имат дозирано наситен и балансиран вкус, и всяко дръпване е удоволствие, но Малтепе са малко по-силни и в един момент започват да натежават. Lark ще определя с една дума – прекрасни. И се пуши ли, пуши. В България сме тютюнджии, но там просто обичат да пушат.
Пътят Инеада – Лиманкьой е зад плажа. По протежението му имаше палатки, а край тях – малки зеленчукови градини. Доста странна гледка. Всъщност, както каза д-р Сермет, палаткуващите били пенсионери, които прекарвали целия топъл сезон на морето на палатки. Когато отидат в началото насаждат зеленчуци, които през втората половина на лятото са готови за ядене. Както се казва – “бясна далавера” – хем им е по-евтин живота, хем са по 5 месеца на море. Според отменен, но доскоро действал закон, пенсионна възраст се постига след 20г. трудов стаж – пенсионерите бяха около 40-50 годишни...
Рибният ресторант беше чудесен за нашия вкус. Намираше се на възвишение точно над пристанището и гледката радваше окото. Напълно непретенциозен, с очарованието на ненасиления уют, рибата беше прясна, салатите пресни, а бирата – по мой вкус (Efes). Както вероятно знаете, турската ракия е анасонлийка и се казва „Ракъ“. Ракиджия съм, но анасонлийки не харесвам, та не мога да споделя впечатление. От наблюденията ми върху нашите приятели мога да препоръчам да не се употребяват повече от 300 гр. Петима възрастни и четири деца – 135 лири (лирата е на практика наравно с лева). Сметката в Турция не е нещо константно. В нея липсват единичните цени и представлява листче с крайната сума. Тъкмо поради тази причина Димо уговори д-р Сермет да я поиска, но естествено – ние я платихме. За нас тя щеше да е осезаемо по-висока. После продължихме вечерта на терасата в пансиона.
Неделя. От прозореца на пансиона животът течеше щастливо неинтересуващ се от мен (туриста). В нашите курортни градчета и селца сутрин започва една суматоха от всевъзможни дейности. В Инеада сякаш снощи всички бяха оставили всичко, а сега го продължаваха без да се ангажират повече от необходимото. Комшии си говореха, други пиеха чай и пушеха на масичките пред кафенето. Имах чувството, че в понеделник ще е същото, както и във вторник, сряда... Сетих се виц – срещнали се испанец и турчин. Турчинът попитал – „какво е маняна“?
- Ами – значи „утре“, но когато се отнася за работа, може да значи и вдругиден, тази седмица... Добрият тон изисква работата да се свърши в рамките на месец. Това значи «маняна». Я и аз да те попитам – какво значи „явяш“?
Турчинът помислил и отвърнал:
- Същото като вашата маняна, но без вашата припряност.
Та така – с разговорник в джоба и с клетите си познания по турски (дениз, йол, балък – море, път, риба), тръгнах да търся закуски – банички или нещо такова. Намерих и след като избрах, продавачът много настоятелно ми подаде парче да опитам – да се уверя в избора си. Баницата беше чудесна – вкусна и много приятно люта. После се отприщихме да си говорим. Пардон – научих и „тюркче йок“ – „не знам турски” - поне да не очакват от мен адекватност. Казах няколко пъти „тюркче йок“, обаче продавачът само кимаше като да ме е разбрал и продължаваше да ми говори и да пита (очакващия отговор поглед не може да се сбърка). Чукнахме за няколко минути едно слънчево лафче, не знам какво ми е казал, не помня аз какво съм му говорил, освен „тюркче йок“, но се разделихме сърдечно.
Денят, който започна като прохладен стана дъждовен, а около обяд валеше поройно. Опитвахме всеки път, който тръгваше в посока към морето, но никой не стигаше до брега. Времето напредна, чакаше ни път към България и затова като последна точка за опит решихме да е Къшлъчък. Спряхме на площада и разбира се - бяхме обект на всеобщ интерес. Слязох да питам и към мен се запъти мъж на средна възраст, невисок, стегнат и спретнат, с изключително живи очи. Поех въздух и – за кой ли път „дениз йол...“. И се започнаха обясненията и ръкомахането. В хода на разговора (много силно казано) споменах думата «кемпинг», той ми каза – „ааа, чадър“ и на мен ми светна, че „чадър“ може и да не е познатия на нас уред. Оказа се, че това е „палатка“ на турски. После стана ясно, че „панаир“ е турската дума за къмпинг. Моят събеседник няколко пъти посочи себе си и каза „мухтар“, на което аз поклащах глава. Най-накрая със същия жест каза „шериф“ и аз сякаш ожаднях. Да – човек ще–неще прави паралел с нашите блюстители на реда. Нещата, обаче, са несравнимо по-различни. Той се оказа кмета на Къшлъчък - Камил Таран. Качи се в колата на нашите приятели и ни заведе до къмпинга, който беше на около 17 км. Валеше сериозно, но черният път беше с чакъл и не се образуваше кал.
В къмпинга Камил Таран отиде сякаш на другарска среща. Махаше на доста хора, говореше с други, понякога сочеше към нас и вероятно обясняваше... Но не се отдели и за миг. Качи ни на висока скала в близост, за да видим околовръс. „Чок гюзел, чок гюзел. Вери бютифул“... Просветна ми! Наистина беше хубаво. Много хубаво. Диво и прекрасно!
Наистина – трудно се разбирахме. Въпреки това постигнахме съгласие по основните въпроси – харесва ли ни, кога ще отидем, колко ще стоим и че за нас ще е безплатен престоя. Дори казахме и къде ще опънем палатките – разбира се – в рамките на шегата. В един момент Камил Таран се сети нещо – обади се на Беркант, който знаел български и така чрез превод по телефона се доразбрахме. Със самия Беркант се запознахме лично при същинското къмпингуване през юли. В крайна сметка целта на пътуването беше постигната в степен, за която не бихме и посмели да мечтаем. Предложихме на кмета да го върнем обратно в Къшлъчък, но той ни отказа – имал работа и приятел щял да го закара. От кратките ни срещи за Камил Таран мога да кажа само суперлативи – този човек беше изцяло в помощ на хората. Истинско въплъщение на израза „пръв сред равни“, но по-нататък в разказа ще разкажа повечко за него. Привилегия за мен е, че лично се познавам с такъв човек и кмет. И след обяд потеглихме за България. На път за границата проверихме съществуването на един пряк до нашата цел черен път. Изглеждаше подходящ за кола и решихме – ако приятелите ни са съгласни, ще се пътува по черно.

Следва продължение.

_________________
"Navigare necessit est"
Българска архитектура, фолклор, планини, пещери, Черноморие, защитени територии


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Къмпинг в Турция
МнениеПубликувано на: 03 Май 2011 18:03 
Offline
Администратор
Аватар

Регистриран на: 13 Сеп 2008 14:10
Мнения: 227
Местоположение: България, София
Оказа се, че нашите приятели са възпрепятствани и ще бъдем сами. Гъделът да си сам джип по черни пътища в чужда държава, натоварен с поне 350кг. багаж и оборудване, е трудноописуем. Сериозен товар щеше да падне и върху съпругата ми, която като навигатор трябваше да следи карти и GPS на практика през цялото време и да се съобразява с неточностите в тях. Шубето за двете деца отзад поръсваше очертаващото се преживяване с букет от подправки – коя от коя по-ароматна.
Който не се е сблъсквал със закъсал в дивото джип, той не знае в каква недвижима собственост може да се превърне тази иначе високо проходима машина. В рамките на няколко дни прегледах каквото мога да прегледам по Скитника. С приятелите от клуб “Ленд Ровър приятели – България” в общи линии поддържаме заедно машините си, та с чиста съвест, че съм направил каквото съм могъл за безаварийното пътуване, в един от първите дни на юли започнах да товаря едно стряскащо количество багаж. Впоследствие се оказа, че всички амортисьори са изтървали, даже задния десен строших, но това са пренебрежими неудобства. Пътешествието беше започнало. С пълен товар, разстоянието между задния мост и тампоните на рамата беше 2 пръста. Клетият Скитник – след къмпинга в Турция го очакваше кратка експедиция в България с неясно каране по черно, а после и летуване на нашето Черноморие, и всичкия този багаж за около 2 месеца скитосване беше върху него.

Изображение
Отгоре са леките и компактно обемисти неща, а вътре – тежките и единични.

Първия ден от пътуването – София – с. Бръшлян, където нощувахме. Втори ден от пътуването – с. Бръшлян – ГКПП Малко Търново – къмпингът до Къшлъчък. В М. Търново дозаредихме резервоара до горе (≈ 90л.). Отделно от това имахме 20л. резерва в метална туба. Тогава 1л. дизел в Турция беше малко под 3лв., а в България – малко над 2лв., та тази туба беше с оглед икономия и някаква осигуреност. Що се отнася до икономията – пълна фантасмагория, но за това ще разкажа в отделен пост.
Важно е да спомена, че когато преминавате наша граница със собствени деца, трябва да носите и акт за граждански брак (или негово копие). Това е важно, за да се потвърди майчинството на майката, защото децата носят името на бащата. Това се прилага с особена сила в случаите, в които майката не е приела фамилията на бащата или двамата нямат сключен брак. Лично за мен е малко щурава работа, но такива са изискванията. Смущаващ е обаче фактът, че при първото пътуване този документ не ни беше поискан и когато митничаря го спомена, ние се облещихме. Няма ли документ, вариантите са два – или се връщате да го вземете, или чакате проверка по служебен път. Което ви е по-изгодно според времетраенето. Храна имахме за над 2 седмици, вода за около 2 – 3 дни, денят беше облачен и приятно прохладен... Зачакахме. Отпуската беше пред нас. Митничарите въртяха разни телефони, но разбира се – отсрещната страна не отговаряше. „Това ние много добре го знаем”, както се пее в песента. Когато първоначалният шок от ситуацията премина, съпругата ми се сети, че най-вероятно има сканиран в лаптопа искания документ. Преди това се налагаше да се носят на разни „бумажни солдати“ папки с документи, та беше сканирала всичко, за да направи копия. Оказа се, че е така и с порцеланова надежда отиде да им покаже файловете. Излезе усмихната!!! Първоначално реших, че някой отсреща е вдигнал телефона. Не – сканираните документи уверили митничарите... Човек си казва “не може да бъде” – все пак това е файл, показан на личен компютър – да се фалшифицира е елементарно и всъщност, понеже не е даден никъде, не може да бъде търсена и наказателна отговорност за представяне на документ с невярно съдържание. Поне така си мисля, може и да бъркам. Все пак се надявам печатите в паспортите ни отпреди броени дни и прозрачните сандъци с дрехи да са изиграли решаващата роля. Междувременно си хортувах с граничните полицаи за къмпингуване, оборудване, джипки, трансмисии... В България често се случва да ме спре пътна полиция, за да поговорим за това. Разбира се – проверяват ми документите, но основният конушмак е около намерението на полицая да си купи джипка за лов и понеже ленд ровърите били евтини... Та да ме пита това-онова. Няма лошо – винаги с удоволствие, ако мога да съм полезен.
За туристунгели като нас, граничния пункт на Турция има 2 гишета. Едното е паспортна проверка, а на другото се показва зелената карта на автомобила. Освен това винаги има българи, които могат да ви упътят. Учтиво “мархаба” на служителите и след десетина минути бяхме готови. Живи, здрави и безаварийно – другото щеше да се нареди.

Следва продължение.

_________________
"Navigare necessit est"
Българска архитектура, фолклор, планини, пещери, Черноморие, защитени територии


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Къмпинг в Турция
МнениеПубликувано на: 04 Май 2011 10:33 
Offline
Администратор
Аватар

Регистриран на: 13 Сеп 2008 14:10
Мнения: 227
Местоположение: България, София
Пътища, шофиране, горива

Много е важно да уточня, че се движихме предимно по нискостепенни и черни пътища из места, които не са популярни туристически направления. И пак припомням, че допреди обозрим брой години тази част на държавата е била буферна между Варшавския договор и НАТО – малкото пари са оставили инфраструктурата слабо развита. Магистралата, по която се движихме за кратко е нова и все още в строеж. Но готовата част от нея е възхитителна. Особеност на по-старите магистрали е, че понеже не са правени по европейските норми, радиусът на завой в тях може да е по-малък от очакваното. Хубаво е да се има предвид. Предполагам, че с новите този проблем не стои. Максималната скорост е 120км/ч.
Допустимата максимална скорост по междуградски път е 90км/ч, но на остри завои много често няма ограничение на скоростта, което пък от своя страна да се окаже опасно, ако се движите по-бързо. Затова и горещо съветвам да избирате преднамерено по-ниска скорост, отколкото в България. Допустимата норма за алкохол е 0,05% (колкото в България). Пътна полиция не срещнахме никъде, но въпреки това не си позволявайте и една бира по време на пътуването. Глобата, както каза Беркант, е сериозна, а разправията не си струва. Не си позволявайте и превишена скорост. Въобще – съобразявайте се и уважавайте околните. Друга особеност на пътищата в Турция е, че следват очертанията на терена. В България терена първо се подравнява и след това полагат пластовете пътна настилка, докато там направо се настила. Поради това много левите завои са с обратен вираж, което също може да се окаже опасно. И са малко по-тесни. Бързо се свиква, но в началото бъдете предпазливи и не се силете залудо.
По-горе споменах, че черните пътища там са по-добри от много софийски. Ето що е то черен планински път:

Изображение

Този път минава през Странджа. Естествено – има и места, които не са такива, но категорично не са проблемни за лек автомобил. Много от тях, също така, са валирани и когато се получи неравност просто се посипва материал и се валира – просто и ефикасно. След двудневен дъжд тези пътища не само, че са напълно проходими, но и дума не може да става за закъсване или пък по-голяма локва. Което пък ми напомня за софийското Околовръстно и зевзекът, който карал каяк по него.
Като изключим основните пътеуказателни табели, останалите са с името на населеното място на първата отбивка. Ако целта ви са места, които не са популярни туристически направления, освен основната пътна карта на Турция, много добра работа ще ви свършат разпечатани подробни карти от Гугъл мапс. GPS картата не е точна и много често ще се оказвате извън пътя според нея. Въпреки това е полезна, що се отнася до предстоящи завои и общ изглед на околната пътна инфраструктура.
В Демиркьой за пръв път видях асфалт да се втечнява от жега. Блестеше с плътен, гъст, черен блясък. Обувките лепнеха по него и при ходене се чуваше характерния звук на разлепяне. Малко по-късно мина камион и го посипа с пясък. На връщане за България същото видях да правят по един път в Странджа, но преди границата на топене. Денят обещаваше да е горещ, имаше значително количество камиони и тези превантивни мерки пазеха пътя от разрушаване. Явно имаше полза, защото не помня да видях характерните за нашите пътища коловози, които се образуват от трафика на тирове.
Ден - два преди да потеглим обратно изсипах в резервоара и тубата. По мои предвиждания горивото трябваше да ни изкара до Малко Търново, където да заредим и да продължим към Русе през Айтоския проход – мисля че не е особено популярен, но е много живописен. Както и да е – не е интересно по какви причини, но към около 20л. Лукойлски дизел, заредих около 6л. турски. В тази държава дизелът е два вида – по-евтиния се зарежда на камиони, а по-скъпия – на коли. Изрично ми препоръчаха него. За да се източи горивната система са нужни около 15 - 20 километра. Приблизително след толкова Скитникът сякаш се събуди от летаргия. Мощността много осезаемо се повиши и ускорението беше много по-добро. 15 – 20 километра след като заредих в България, всичко се върна в познатите ми рамки. И тази осезателна разлика само при смесване на нашето гориво с 1/4 турски дизел. Естествено – хрумна ми да заредя догоре и да се изкефя, но на бензиностанциите, на които спирахме (все пак избирахме по-големи и лъскави) имаше само от камионджийския. Не знам защо. Пък и финансовият резерв е важно нещо, когато си в чужда държава. Та в този смисъл – да носите гориво от България с цел икономия, според мен, е глупава работа. Зареждайте от Турция – по-доброто гориво ще даде по-малък разход и всъщност цените ще се уеднаквят, а вие ще изпитате удоволствие, което тук няма как да си уредите. Не знам как е при бензина, но при дизела съм убеден, че е така.

Допистими максимални скорости:
Магистрала – 120км/ч /// ако теглите – 70км/ч
Междугр. многолентов/еднолентов път – 90км/ч /// ако теглите – 70км/ч
Населено място – 50км/ч /// ако теглите – 40км/ч
Коланите са задължителни само за предните седалки.
Деца под 10 годишна възраст не могат да седят на предните седалки.
Алкохол – за частни коли – 0,05% /// за всички останали – 0,0%.
При авариране е задължително да има триъгълник отпред и отзад.
Аптечка – задължителна.
Резервни крушки – задължителни.
Пожарогасител – задължителен.
Каска – задължителна.
Говорене по GSM – забранено.

Следва продължение.

_________________
"Navigare necessit est"
Българска архитектура, фолклор, планини, пещери, Черноморие, защитени територии


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Къмпинг в Турция
МнениеПубликувано на: 18 Май 2012 07:22 
Offline
Администратор
Аватар

Регистриран на: 13 Сеп 2008 14:10
Мнения: 227
Местоположение: България, София
Колкото и да се стараех, естествено, тръгнах обременен. Откакто се помня все нещо ми набиват в главата... Турско робство, пък стана на османско иго, пък еди-какво си присъствие, ха да ни нападнат с НАТО – ха ни се размине, после ДПС, дървената мафия как изнасяла дърва за Турция, после станахме приятели покрай новия голям брат, после пък едни мераклии да атакуват се оказаха глупци и с куци коне, и пак Турция им беше проблема. При най-голямото ми желание да отида с отворено и чисто съзнание, не успях напълно. Проучвателното пътуване много помогна, но едно е да отидеш за една нощувка в хотел, друго е 3 седмици на палатка в къмпинг, в който има само течаща вода и тоалетна. Ние повече и не искахме, но във всяка неизвестност има доза шубе – иначе няма да е така интересно.
Когато пътувате през Турция, силно впечатление правят знамената – от всякакъв размер, включително и огромни по площ, на високи пилони, на върха на крайпътно възвишение, както и паметника на Мустафа Кемал Ататюрк във всяко населено място и портрета му във всяко обществено място. В това няма нищо учудващо – той е в основата на съвременната Република Турция. Знамената олицетворяват и единението на нацията срещу проблемите с кюрдите, които, както разбрах от разговорите, са доста сериозни. Във всички тези символи на национализма няма нищо шовинистично, няма нищо агресивно. Те значат само единение в мирогледа на нацията за проблемите й.

Изображение
Знамената над палатките в къмпинга.

Не знам как е в азиатската, но в европейската част на Турция на забулените жени и съпрузите им се гледа като цяло с известна резервираност и дори на моменти с негативизъм. Това, обаче, по никакъв начин не се отразява на явното отношение към тях, което е толерантност от много високо ниво. Всеки път, когато видя тази снимка или се сетя за нея, неволно си припомням забраната отпреди няколко години във Франция да се носи хиджаб под формата да не се обличат дрехи, от които не се вижда лицето. Неведнъж на плажа идваха компании като тази – облеклото на жените в тях варираше от хиджаб до съвременни бански и това въобще не пречеше на веселото прекарване на деня. Въобще, според мен, да си свободен в Турция е далеч по-лесно, отколкото да си свободен в Западна Европа.

Изображение

Друго проявление на тази свобода е общуването с непознати. В първите дни на пребиваването ни бяхме обект на голям интерес. Не мога да си обясня защо. Голяма част от къмпинга се извървя пред палатката ни. Някои оглеждаха оборудването, други направо идваха и започваха да говорят. Нашето незнание на езика не смущаваше особено – само разговорът се ограничаваше в темите, които могат да се обсъждат с ръце и гримаси. Освен това, пред тентата бях дотъркалял един пън, дълъг около 2 метра, който масово се използваше като пейка за кратка почивка и раздумка. В началото възприемахме това малко противоестествено и дори на моменти дразнещо, но отмина бързо – смени се с усмивката да си направил нещо полезно за останалите. Гледайки как хората сядаха на пъна, видях част от свободата да си човек – всъщност никой не навлизаше реално в личното ни пространство. Деликатно кимване, махване или няколко думи за поздрав и денят продължаваше за всеки от нас, както и дотогава.
За времето на престоя и понеже бях основната водоноска, запомних кои са постоянно пребиваващи и през почивните дни различавах новодошлите. Край чешмата, докато всички чакахме да напълним бидоните си, разговорите не секваха. При това между напълно непознати. Просто идваха от различни краища на къмпинга, за да си налеят вода и започваха да говорят – всеки с всеки, без оглед на пол и възраст. Случи се така, че в един от почивните дни (събота или неделя), още от преди обяд, водата от чешмата намали дебита си и малко по-късно вече едва струеше. Около чешмата се събраха доста хора и описаното по-горе личеше неимоверно – говореше се постоянно, само се сменяха говорещите. Новодошлите се включваха, напълнилите вода си тръгваха. После се разбра, че водопроводът, който минаваше няколко километра през гора, бил дефектирал на четири места по причини, които така и не узнах. Още надвечер авариите бяха отстранени и Камил Таран дойде да инспектира дебита от чешмата. Този човек в почивен ден беше намерил начин да отстрани четири аварии на водопровод, минаващ километри наред през гора. Е – може да се каже само едно нещо – “шапка му свалям”!
Случката с комплицираното водоснабдяване беше показателна и за още едно нещо – не само, че никой никому не повиши тон, а на идващите да се измият беше давано предимство, на децата, дошли да налеят – също. На носещите малки по обем съдове – също. Така написано, това изглежда естествено, но уверявам ви, в български къмпинг ситуацията щеше да е изнервена и драматична. Казвам го като човек с дългогодишен опит в къмпирането. Сякаш всеки си задаваше въпроса “ако аз бях на негово място...” и постъпваше според отговора.
Имаше компания от тийнейджърки, за които държа да разкажа. Една от тях беше дъщерята на кръчмаря. В началото тя и две – три нейни приятелки често минаваха пред палатката. Полускришно гледаха към нас, шушукаха си и хихикаха. На мен ми ставаше смешно. Най-накрая им махнах с широка усмивка и с това се свърши конспирацията. После започнаха да си играят с децата, защото едната имаше куче, а малкия ми син обожава, но не за това ми е разказа. В Турция закрилата на гората е рамкирана със закон, който не видях някой да си помисли да наруши. Не само, че не може да се сече, а не може и да се събират паднали в гората дърва. Поради тази причина, предимно жените, събираха изхвърлени от морето дърва по плажа, като за това извървяваха доста голямо разстояние. Същите тези момичета, които бяха на възраст 13 – 16 години правеха бригада и се връщаха с огромни пълни чували. И бяха целодневно усмихнати. Мисля си, че за тях нямаше домакинска работа, от която да бягат или се срамуват. Обличаха се удобно и спретнато, а от очите им струеше искрящата жизненост на младостта. Вечер се събираха някъде по плажа и винаги намираха какво да правят – пееха, палиха си огънче и говореха, разхождаха се. Не жалеха фантазия, за да си намират интересни забавления. Нямаше как да не направя паралел с масовия български тийнейджър – неотменните бира, цигара, празен поглед, просташка кресливост, дискотеки и огромни претенции. Доста болезнена истина.

Изображение
Това момиче беше последно. Само него успях да снимам след като премина изумлението ми и хукнах за апарата.

Следващите две снимки са на път през сечище с подготгвен за извозване дървен мателиал и разсадник за дървета. Никъде не видяхме оголен от сечи хълм. Всичко беше залесено. Кога е била сечта личеше само от възрастта на фиданките.
Изображение

Изображение

Турците обожават децата. Дотолкова, че времето, в което не се грижеха за къмпингджийския бит, те посвещаваха на децата или споделяха с тях заниманията си. Свободата в общуването също играеше роля – дечурлигата свободно се закачаха, шегуваха и разговаряха с приятелите на родителите си. Малкият ми син, поради невръстната си възраст и набито тяло отнесе неописуемо количество щипане на бузи и гушкане от случайно минаващи или почиващи си на пъна. Нито веднъж не се разплака. Напротив – тръгваше към минаващите и с широка усмивка им говореше на бебешкия си език. Разбираха се.

Малко за банските и дрехите. Ако ходите в тази част на море, добре е да знаете, че е прието мъжките бански да са само тип “шорти”. За бански тип “слип” забравете още сега. За женските е достатъчно да не са прекомерно изрязани, което автоматично отхвърля прашките като долнище. Ислямът порицава носенето на дрехи, чиято цел е изтъкване на собствено материално благосъстояние. Във Ваш плюс ще е да се въздържате от шарения и крещящи тоалети. Въздържайте се също и от грим – той само ще Ви ощети.

Продължавам да пиша този разказ около година по-късно. Не трябва така – много от детайлите, за които съм искал да разкажа със сигурност са избледнели в спомените ми. Междувременно, през лятото на 2011г. бяхме на о-в Гьокчеада, преживяванията ни тогава също бяха силни и със сигурност са изместили или променили първоначалните ни впечатления от Турция. В крайна сметка, обаче, онова, което бих казал тогава, ще го кажа и сега – “отидете”.
Сега в нашата България политиците отново са подхванали един наболял, ужасяващ, рушащ националните ни идеали, единение, морал и икономика проблем – къде човек да си запали цигара, колчем му се допуши. Надявам се, че долавяте иронията. При всичките проблеми, които изскачат като гъби след дъжд и въобще не са обект на разсъждение и разрешаване, висшата част на държавната машина се терзае дали метър вляво или метър вдясно да забрани пушенето. Лично за мен това не може да е поведение на хора, без оглед на психичното им здраве. Но пък на външен вид са досущ homo sapiens и са, разбира се, обект на електоралната активност на електоралните единици. Това е положението.
Та да продължа – тютюнът и пушенето в Турция. Цените са същите като в България. Къде извън къщи да се пуши е рамкирано с прост и лесен за изпълнение закон – под покрив не може. Ни повече, ни по-малко. Турците сядаха на масички на тротоара, досами края на покрива, пиеха чай и пушеха. А как обичат да пушат... Трябва да се види! Мислех си, че ние, българите, сме тютюнджии, но за турците пушенето е сякаш един от стълбовете на живота. Билял, с който се запознахме каза, че от всички марки цигари, които се продават там, само Малтепе и Ларк (Maltepe, Lark) са с изцяло турски тютюни. Специално Ларк съм виждал само като дете. След промените от ’89 година тази марка напълно изчезна. И досега не съм видял да се продава в България. Беглите ми спомени от детството бяха, че още тогава на кутията имаше картинка с разрез на филтъра и се виждаше активния въглен. Тогава всички “западни” цигари бяха по 3 лева. “Западните” шоколади – също. Хлябът беше около 40ст. Естествено – купих си. Прекрасни!!! Преди няколко години по време на едно кратко турне до Франция и Швейцария си угодих от безмитния с Филип Морис и бях убеден, че няма как да има по-хубава цигара, но турският Ларк обори това. Плътен, мек, топъл и истински аромат. Не става да ходиш и да пафкаш – трябва да седнеш и изпушиш. Бавно, с наситени, но плитки вдишвания от дръпването. Още по-добре с горещ и силен чай. После денят може да продължи, но цигарата и чая трябва да се отделят от всичко останало. През лятото на 2011, на Гьокчеада, влязох в магазин за тютюн, но когато дойде времето, ще разкажа и за това. Опитах и Малтепе. С пушенето цигарата става осезаемо по-тежка и се изгубва от аромата, докато при Ларк това е в много по-малка степен – ароматът и силата на тютюна се запазват почти непроменени през време на изпушването.
Май това са нещата, които не са обвързани с по-дълги разкази. Ако се сетя още нещо – ще го добавя.

_________________
"Navigare necessit est"
Българска архитектура, фолклор, планини, пещери, Черноморие, защитени територии


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Превод: web-hosting.bg