Пограничните райони обладават едно странно усамотение – път, прорязващ тишината и спокойствието. Там царува абсолютния рахатлък – може да спрете колата навсякъде, може да правите каквото Ви е на сърце – свободата е почти безгранична. Понеже не са места, атрактивни за популярен туризъм, там хората са предимно няколкото местни, които може и да не видите и граничната полиция, с която Ви очаква неизбежна среща /винаги пътувайте с лична карта/. Граничарите, с които съм се срещал до сега, винаги са били отзивчиви към въпросите ми и никога не са правили спънки. Въобще, срещите ми с тях са протичали едва ли не приятелски. Те познават отлично района, който патрулират и ако имате неясноти за път или посока, не се колебайте да се обърнете към тях, щом ги видите.
Обект на еднодневна и непретенциозна екскурзия /ако живеете между София и Благоевград/ могат да са селата в най-западния ъгъл на нашето отечество България – Бобешино и Коприва.
В началото на Бобешино може да видите тази стара автентична възрожденска къща, която обаче не спада към никой чист тип възрожденски къщи.
Неприятно е, че огромни площи гора е заразена с листовиден лишей /Evernia prunastri/ .
Дървета пред кметството – също заразени.
За тази Коледно - Новогодишна снимка ще Ви спестя коментара си. Лявата сграда е кметството.
От пътя, малко преди кметството започва този черен път, който не знам накъде води. Когато е мокро и кално е много приятен за скоростен offroad. Не можах да разбера докъде води – времето напредна и трябваше да се връщам. Проходим е за кола с подходящи гуми и добър шофьор.
Също до кметството беше този паметник. На табелата пише „Паметникът е издигнат през 1920г. в памет на загиналите 74 души във войните 1912 – 1913 и 1915 – 1918г. от с. Бобешино, Црешняво, Коприва, Жеравино, Голеш и Караманица”. Поклон!
Коприва е най-западното село в България. Пътят до него е черен и проходим с кола. Свършва малко след селото.
В това село видяхме една възрастна жена.