Форум за туризъм и пътешествия

Текстът не се нуждае от представяне - качвам го тук от сайта "Нашето отечество България Българска архитектура, фолклор, планини, пещери, Черноморие, за да може да подлежи на обсъждане.



Забележка: 1) При всичко, че Копривщица влиза в числото на градовете по нейните жители, по навик я наричат село, затова и ние в своя очерк ще я наричаме така.

Отдавна желаех да посетя Копривщица и да се запозная с това славно и историческо село което е родило Каблешкова, Бенковски, Каравелова и други славни български светила, които геройски загинаха за свободата на България, като оставиха след себе си едно светло възпоминание.
Най-после аз изпълних моето горещо желание:
На 13 Септемврий 189….год., тръгнах от Пирдоп за Копривщица, придружен от един мой другар и приятел на име К-в. Денят беше един от най- прекрасните дни на месец Септемврий, зaтова нашето пътувание беше едно от най-приятните. Ний пътувахме на коне през „Климашът", през тая стръмна, висока и гориста местност, която горделиво се издига над Душанци и Копривщица, и която в Турско време е погълнала толкова невинни жертви и е разплакала толкова майки, сестри и братя, колкото близоседната и зловещата й сестра „Козница".
Като заминахме ,,Груюв гроб" и „Почековата чешма", ний почнахме да наближаваме към Копривщица, която след малко се яви пред нас и ни се представи във всичкото си историческо величие! Тя е разположена в една дълбока и безплодна долина и е заобиколена с високи и скалисти баири, които през всичкото време на Турското владичество са й служели като естествена крепост и непристъпна позиция, гдето свободно се е развивал народния дух на Копривщенските герои.
Часът беше 7 по европейски, когато ний пристигнахме в предметното село и влязохме в ханът на Чичо Танко Лютов. Тук в ханът имаше няколко души Копривщенци, които играеха на табла и които, като ни видяха, поздравиха ни с „добре дошли". След това, поканиха ни да седнем.

-От где сте ваша милост? Ме попита един от копривщенците.
-От Пирдоп съм, но живея в София — му отговорих.
-Да! Милостта му е наш Пирдопчанин — прибави другаря ми и побърза да ме запознае със седящите около нас, като им обади, че целта на моето дохождание в тяхната славна Копривщица е да се запозная по от близо с нейната слава и с родното място на нейните славни герои.
- Ех! Копривщица беше на времето... продължи с въздишка друг един от новопознатите. Сега тя нищо не струва, сега тя е запустяла … Вий да сте дошли няколко години преди Освобождението на България да видите где беше нейния край!
-Че защо Копривщица не е сега така както е била преди време?- попитах аз.
-Защо ли? — Защото сега няма никакъв поминък, никаква търговия, а пък най добрите, най богатите хора се изселиха. Ако се поразходите из селото, вий ще видите колко къщи са затворени, колко са запустели, в колко гаргите грачат и вият гнездата си!
Ний прекъснахме разговорът, защото бае Лулчо Шушолов, с когото правди три дни бяхме се запознали в Пирдоп, ме чакаше да ме води у тях на гости. Като преметнахме по една чаша бяла рада, аз и другаря ми тръгнахме с бае Лулча, който след малко време отвори една висока порта и ни каза „заповядайте"!
Влязохме в един широк двор, покрит с зелена трева, като със зелено кадифе. В същий двор, който в това време беше осветен от нощната луна, се издигаше едно двуетажно здание, боядисано с тъмносиня боя. Това здание беше къщата на бае Лулча. Той ни въведе в една стая, гдето неговата булка и майка му баба Брайковица Шушолова ни посрещнаха с радост и засмени лица. Копривщенските жители между другото се отличават и по свойта чистота и по своето искрено гостоприемство: стаята, в която ни въведе бай Лулчо, беше бяла като сняг, чиста като огледало. По стените висяха няколко портрета, между които личеше ликът на княза Александра, а около стените бяха наредени дървени миндерлъци, послани с шарени постилки и червени възглавници. На прозорците висяха бели пердета, на едната страна имаше маса, а над масата огледало от средна величина. Това 6ешe приемната стая на бае Лулча, която беше мобелирана по български вкус.
След малко време, булката донесе една широка и кръгла паралия, на която бяха наредени няколко бели паници и няколко дълги порязаници хляб от чиста загария. Домашните на бае Лулча 6яxa се разпоредили този път за по добра вечеря, защото той, като беше известен за нашето идване, още през денят им е съобщил че ще има гости. Подложиха ни по една възглавница и ни поканиха да почетем сложената трапеза. Ний се прекръстихме и почнахме да вечеряме.
— Па си зимайте, не се срамувайте, че я вижте с какво ще ви гостим — каза баба Брайковица.
— Ба, ний не сме дип от срамливите, бабо Брайковице, — й отговорихме.
— Че от где да знам, може да се срамувате, като се намирате в чужда къща — повтори бабичката.
— Вечеряйте! Вечеряйте! се обади и бае Лулчо, а след него и булката. След малко бае Лулчо даде заповед да вдигнат празните паници и да донесат други. Сложиха няколко чинии с разни ястиета и пак почнаха да ни канят да си зимаме. Каненията бяxa безбройни. От това аз виждах, че тия хора бяха доволни от нашето присъствие.
— Гостени бъдете! — ни каза баба Брайковица след като се навечеряхме. — И да не сте вечеряли добре, ние ще кажем, че сме ви гостили.
— Благодарим, благодарим, баба Брайковице, ний твърде добре вечеряхме — й отговорихме и се оттеглихме на страна от трапезата. След един кратък разговор всички се предадохме в обятията на сладките сънища.
На другия ден, като станахме и се умихме, поднесоха ни сладко и кафе, а след това и по една чаша ракия. Тоя ден беше Кръстовден, който се празнува в Копривщица, както и в цяла България. Бае Лулчо като мислеше, че аз съм дошел в тяхното село само за разходка, поиска да ме разведе тук там и да ме запознае с някои от неговите приятели и познайници. Понеже главната цел на моето идвание в Копривщица беше да се запозная с родното пепелище на Каблешкова, Бенковски и Каравелова, и да чуя от страта на техните родители и роднини нещо вярно, точно и положително за техния живот и тяхната деятелност, за това помолих бае Лулча да ме заведе там, гдето са се родили казаните трима славни героя. Бае Лулчо беша готов да ме води на всякъде. Най-напред той ме въведе в къщата на Копривщенския жител Христо Каравелов, брата на покойния Любен Каравелов. Бае Христо Каравелов ни въведе в една скромна стаичка, в която на лице висеше портрета на Славния Български поет, списател и революционер. Аз влязох с благоговение в това скромно жилище, в което се е родил великия Българский Гений и като гледах неговия сериозен и величествен лик, мен ме побиваха тръпки от някакво си страхопочитание, като че се намирах пред образа на Спасителя или пък пред образът на някой велик самодържец. В същото време аз се чувствувах доволен и честит., за гдето съм имал щастието да стъпя там, гдето се е родил един от най-славните Народни святци!
От баеви Христови, ний отидохме в къщата на едно доста знатно и почтено семейство, гдето бяхме посрещнати от една, хубава стройна и черноока девойка, която твърде срамежливо се ръкуваше с нас. След нея посрещна ни една жена от средна възраст.

Ний влезохме в една стая, която беше пълна с гости. Аз мислех да отворя въпрос за живота на Бенковски, но не направих това, защото нямаше как да прекъсна разговорът на гостите и защото ми беше съобщено, че Бенковски имал и друга сестра, при която аз намислих да отида някой ден, да помоля, да ми разправи всичко каквото знае за брата си. От тук като излязохме до вечерята не се спряхме. Ходихме постоянно и обиколихме коджами ти Копривщенски фамилии. На всякъде ний бяхме посрещани и изпращани по най-любезен начин и на всякъде аз оставах учуден от извънредната чистота, която тук се среща. Най-после денят се свърши и ний тябваше да се приберем за вечеря. Аз и другаря ми К-в искахме да вечеряме и нощуваме в ханът, но бае Лулчо не ни остави. Той считаше за унижение да остави приятелите си да спят по ханищата. Ний се съгласихме с бае Лулчовото желание и отидохме пак у тях да нощуваме. Щом влязохме в къщи, баба Брайковица ме посрещна със следующите въпроси : „Где ходихте днес? Харесахте ли някое момиче? У нас в Копривщица има много хубави момичета". Баба Брайковица знаеше, че аз съм ергенин и, като такъв тя мислеше че може да съм кандидат за някое Копривщенско момиче, та затова ми задаваше горните въпроси.
— Ходихме на много места бабо Брайковице, и много момичета харесахме, но нас ни едно момиче не ни хареса. Това беше моя шеговит отговор.
— Не, това не е истина; Ти не знаеш от колко места хабер има днес! Стига да искаш момичета много! Ти само ми кажи где ти е окото, па не питай.
След тоя весел разговор, в който баба Брайковица не можеше да ми нахвали Копривщенските момичета, че били хубави, честни и работни, ний седнахме да вечеряме и догдето вечеряхме нашия разговор се отнасяше се за дневните посещения.
На другия ден, другарят ми се завърна в Пирдоп, а пък аз останах за още няколко време в Копривщица. В тоя ден ний с бай Лулча нигде не ходихме на посещение, но на следующия ден в „св. Неделя" ний продължихме пак свойте визити.
Най-напред посетихме старата Църква „св. Богородица", която е построена доста дълбоко в земята и която, благодарение на големите рушвети, давани на турските власти, е могла да се издигне няколко метра над земята и да се снабди с една камбанария.
От тук бае Лулчо Шушолов, бае Христо Каравелов и църковния епитроп ме заведоха в новата църква „св. Никола". На изток от тая грамадна църква, в самият й зид, се намира една ниска килия, в която се съхраняват костите на приснопамятния герой Тодор Каблешков. Мощите на тоя доблестен герой бяха натуряни в едно блюдо. До блюдото гореше кандило, а до кандилото бяха натрупани вощени свещи от набожните Копривщенски жители. Аз дълго време стоях като замръзнал в тая набожна килия и дълго време гледах мъртвата и неподвижна глава на героя, в която едно време е кипяла великата идея за освобождението на България.
Църквата „св. Никола" ми направи голямо впечатление, както по свойта солидна постройка, така и по свойте великолепни украшения. Разказваха ми, че покойния Княз Александър Батемберг, когато е посетил тая църква, бил казал, че като нея нямало втора в цяла България. Като се нарадвах на хубостта на тая разкошна църква, аз бях заведен в жилището, в което се е родил покойния Тодор Каблешков. Тук аз бях посрещнат от стария и побелелия му баща, Дядо Лулчо Каблешков и от двамата му братя Андон и Цоко.
Като имах пред вид, че както живота, така и заслугите на двамата Български герои — Тодор Каблешков и Георги Бенковски, са още тъмни и почти непонятни за нашия народ, аз намислих да открия нещо повече от това, което повърхностно е писано за тях в записките на покойния Захарий Стоянов; с други думи, аз исках от устата на техните родители и ближни роднини да опиша подробно техния живот, тяхната деятелност и техните заслуги.
За тая цел пожелах да ме заведеш у Дядови Лулчови, а от там при втората сестра на Бенковски. Обаче, като ми съобщиха у Дядови Лулчови, че за същата цел бил ходил и известния български списател Стоян Заимов, аз се отказах от мойто намерение, като се зарадвах, че паметта на двамата славни герой ще бъде осветена от вещото перо на г-на Заимова.
Като се отказах от намерението си, аз не исках вече да затруднявам побелелия старец с моите запитвания, за това поисках да ми покажат портрета на героя и след това да си изляза. Дядо Лулчо и неговите двама синове с удоволствие изпълниха моето желание.
Те ме заведоха в една стая, гдето ми показаха ликът на Каблешкова, който беше изобразен на един малък портрет от фотографическа снимка, а в същото време ми показаха неговия лик на друг по-голям портрет, копиран от първия и и изрисуван с ръка в увеличителен вид. Представи си сега, читателю, един момък млад и зелен, на 22—23 години, с сухо и бледно лице, който забива народното знаме всред селото и в една минута събира под него всичките си верни другари, а в един час става диктатор на цяла Копривщица и предводител на Копривщенските герой. Той тръгва напред с меч в ръка и с мисъл на челото. Той иска с един мах да смаже злият тиранин и в един ден да разкъса робските вериги на България. Но уви! Нему не било писано да тури в изпълнение своите широки мечти, своите високи планове. Той не е бил честит да види свободна България, за която най-много е пламтяла неговата геройска душа. Да! Той пада в ръцете на Турските власти там нейде в Троянския балкан, от гдето грозната съдба го води в Търново на бесилката и после го връща назад за Пловдив; но, героя, при заминаването си през Габрово, сполучва да грабне револвера на един от своите джелати и да тури край на своя буен живот!
Каблешков умря, като извърши такъв славен подвиг, какъвто рядко се среща в историята на народите! Вярвам, че за напред неговото име и неговата славна памет ще съставляват една от най-светлите страници на нашата Народна история.
На последния ден от моето пребивание в Копривщица, имах честта да видя гнездото и на тоя Копривщенски сокол, който е бил първия и най храбрия сподвижник на Каблешкова през време на Тракийското въстание; т. е. можах да се запозная с родното пепелище и на безсмъртния герой Георги Бенковски. Неговата сестра, вдовица, която живее в същата къща, в която той се е родил, като ми поблагодари, за гдето съм почел неговата памет, с дохождането ми в неговия дом, почна с просълзени очи да ми разказва, как той от малък още обичал да се кичи с ножове и пищови, да продава салтанат на турците и да избира такива игри, които са имали повече войнствен характер. Между другото, тя ми каза и това, че веднъж той като играл със своите връстници и като ги установил на една височина над Копривщица, тържествено развил някакво си знаме, за което полицията моментално го арестувала и му нанесла силен побой. От тогава той почнал силно да мрази турците и да търси сгоден случай да си отмъсти за своето наранено честолюбие. Най-после 1876 година го повикала за предводител на Панагюрските въстаници и му показала най-сгодния случай за отмъщение. Ликът на Бенковски не можах да видя, защото той, за жалост, не е оставил никакъв портрет.

Аз преседях в Копривщица всичко 10 дена и по-голямата част от това време употребих в посвещения на разни копривщенски фамилии. На всякъде намерих извънредна чистота, искрено гостоприемство и примерна скромност.
Чистота в къщи, чистота в нравите, чистота в всичко тук ще видите, а никаква притворност, никакво лицемерие и никакъв разврат няма да срещнете.
Ако има нещо, с което Копривщица требва най-много да се гордее, то е това, че тя е родила няколко души от най-достойните и най храбрите синове на България, които най-напред прокламираха Българската свобода и независимост чрез черешовия топ и които най-напред заявиха пред света от Средногорските върхове, че Българския народ не се е родил да бъде вечен роб на земята и тлъста плячка на петвековния тиранин, но да бъде господар на себе си, на положението си и да живее тъй мирно и щастливо, както живеят всичките просветени народи. Особена гордост съставлява за Копривщица и това, гдето тя най-строго е запазила досега Българските нрави и благодатната нравственост, без да е допуснала поне искра от оная страшна деморализация, която е пламнала толкова силно в някои български градове и села и която тъй често нарушава съпружеската вярност и подкопава семейното щастие!
До колко е висока нравствеността в Копривщица може да се заключи от следоющето обстоятелство:
Копривщените са хора гурбетчии, и като такива, те отиват на търговия в Египет, Кайро, Александрия и други далечни места и се връщат по домовете си едва след три или пет години! През това тяхно отсъствие, техните скромни, верни и набожни съпруги, чакат ги мирно, спокойно, без никакво роптание и негодувание и без да помислят даже да направят това, което, в даден случай, на други места, отдавна биха го направили.
Ето защо аз смело мога да кажа, че копривщенската жена е символ на нравствеността и целомъдрието, както що мога да кажа, че тя не притежава оная чудна и дивна красота, която Любен Каравелов и преписва.
Две думи за икономическото състояние на Копривщица. Както всички градове и села, които лежат покрай полите на балкана и Среднагора, така и нашата славна Копривщица е обречена на най-тежките страдания в икономическо отношение. Отсъствието на каква годе търговия и какъв годе поминък е накарало тукашните жители да напущат своите огнища, своите великолепни домове и да търсят прехраната си в други места.
Това е едно печално явление!

Копривщица, ако и да не е изпитала жестокостта на Тусун-Бея през 1876 година, ако и да не е претърпяла най-чувствителния удар на плячките и грабежите както Клисура, Сопот, Калофер и др., но тя днес се намира в най-незавидно състояние, защото нейните съобщения с другите градове и села са едни от най-трудните, и защото почвата, на която тя е заселена, е толкова пуста и неплодородна, щото освен камъни и пясък друго нищо в нея се не ражда.

КРАЙ

http://www.bgjourney.com/Oblasti/SO%20p ... orov3.html